петък, 19 януари 2018 г.

Е. А. По


От 1949 г. насам в ранното утро на 19 януари тайнствен посетител вдига тост с коняк (съди се по оставените бутилка и чаша) и полага три червени рози на гроба на Едгар Алан По. Твърди се, че посетителите са повече от един, но така или иначе, рожденият ден на твореца продължава да се отбелязва по този загадъчен – каквито са били и животът, и творчеството, а дори и смъртта му – начин. На 15 август 2007 г. Сам Порпора заявява, че той е положил основите на тази традиция и то чак през 60-те години на 20ти век, но се оказва, че част от детайлите съвсем не са точни. И какво значение има? Не е ли по-важен фактът, че и до днес няма как почитател на творчеството на По да забрави рождения му ден? Вдъхновител на поколения наред, писателят сякаш е постигнал една от най-често развиваните теми в творбите му – съживяване на мъртвите. Всеки път, когато някой някъде отвори книга на По, той го връща към живота.
Започвам деня си с „Истината в случая с господин Валдемар”. И днес ще препрочитам други разкази от Едгар Алан По. А вие?

...

Четиридесет години живот. Достатъчен ли е? Никой не може да каже, но най-важното (вероятно) е какво можете да оставите след като си отидете. Както винаги, ще има хора, които ще го харесат и такива, които няма да могат да го понасят. Но тези неща са субективни. Ще се опитам да аргументирам моите предпочитания към Едгар Алан По и в частност, към тази книга-бижу.

Рядко се осмелявам да бъда толкова категорична в отсъждането си, но всеки пристрастен читател би трябвало със сигурност да се съгласи, че има определени автори от всеки жанр, които са задължителни. Ето един от тези случаи. Невъзможно е да бъдете почитател на ужасите или криминалната литература, без да познавате работата на Едгар Алан По. Миналата година, за Хеолоун, написах шеговита статия за авторите, които определено промениха отношението ми към четенето като цяло и които оформиха вкуса ми към гореспоменатие жанрове. Ето какво написах за Едгар Алан По - Началото, в което една учителка видя в раницата ми „Живата факла“ и ме попита дали съм чувала за...Едгар Алан По ... не бях. Но бързо наваксах от любимата библиотека на родителите ми. Неговият гарван и до днес грачи в главата ми и въпреки че при първия прочит не ми беше съвсем ясен, продължавам да си го повтарям (почти го знам наизуст). Бях изключителен късметлия да получа този луксозен и със сигурност най-ценен Коледен подарък, за който Ви разказвам.

Най-отличителната черта на творбите на По (за мен, разбира се, за кого друг), откриваема и в ужасите, и в криминалетата, е дълбочината на тези истории. Дълбочина, за която той казва, че: „... лежи в долините, където я търсим, а не на върха на планината, където може да бъде намерена.“ Обърнете внимание – дълбочината е дори персонифицирана (на английски, личното местоимение „she“ се използва само за хора и домашни любимци, а По заменя с нея думата „дълбочина“). Неговите герои правят нещо като коментар на историята, която води до резултатите от сюжетната линия. Героят (коментаторът), независимо от това, че е главният (а в мното от случаите и единственият) участник в тези шантави, но толкова живи, благодарение на усета към детайла, истински картини (скрити) от живота, разказва какво се случва в повечето ситуации на себе си, отколкото на читателите. Това е наблюдение, което води отвъд видимата реалност, но без да напуска обстановката.

Ужасът – чист, в градация. Това, което е характерно за разказите на По в този жанр е, че той изследва опасността, за да открие нейния абсолютен ефект, с цел да се пребори със страха. Ужас, който води до лудост, но някаква невероята сила и издържливост кара героите да настояват, че те са здравомислещи и дори с гениална мисъл. Защо са в това състояние? Понякога причината може да бъде само око, но такова, че „когато и да се спреше на мен, кръвта ми се смразяваше...“ или провокирано от експеримент, или внимателно обмислено, приключението, към което героят прави малки, описани в детайли (понякога това провокира презрението на почитателите на ужаса), стъпки, променяйки себе си и поменяйки възгледите на света като цяло. И страхът добива невиждани до момента характеристики.

Криминалните истории. Криминални истории, които следват схемата на старата школа в проучването (отново в най-малки подробности) на мотив, средства и цели на престъплението. Мотивът не е толкова прост, колкото може да изглежда на пръв прочит, а изисква проучване, където именно тези подробности помагат. Средствата са винаги там, на местопрестъплението, но когато читателите се вгледат, ще разберат, че винаги има още нещо. Целта е самата мистерия. Дюпин е един от моите любими герои. Неговата логична мисъл – дълбока и задълбочена – може да накара читателя да си мисли за него като за свръхестествено същество. Което всъщност, е и най-голямото предизвикателство към интелекта.

Докато четях творбите на По, бях впечатлена от честата, но не произволна употреба на думата „чудат“ – и за нечий външен вид, и за произход, и дори за поведение. Да помислим. Тя може да се отнася до „особен, странен“, но също така до „рядък, необикновен“, а също и до „характерен, привилегията да принадлежи изключително на един човек или нещо.“ Това е. Всеки герой, обстановка или поведение са типични точно за тази история, това място, този герой, това поведение в тази стиуация. Едгар Алан По може да повтаря тази дума, но не и сюжетните линии, които следва, за да проучи човешката мисъл като цяло и нейните вариации, когато е изправена пред страха. Нещо, което изисква повече размисли – а то не се харесва от почитателите на бързото действие и щастливия край. Работите на По не са кинематографски. Те са провокация за мисълта.

Накрая, но не на последно място бих искала да обърна внимание на поезията в разказите на По. И аз нямам предвид стихотворенията, включени в някои от тях. Езикът е толкова поетичен, че за трениратното око или език, запознат (само) с градския жаргон, би изисквал повече време, за да бъде разбран. Още едно предизвикателство към потребителя, свикнал да „поглъща“ всичко, без да положи усилия.

Не пия коняк. Не бера цветя. Не искам и да отида до гроба на Едгар Алан По. За мен, той е жив – жив със своите творби, които ще препрочитам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар