2017
На 23 май, в навечерието на най-българския празник, докато се водеха спорове за и против "Pod Igoto", бях гост на 55 СУ, където връчих грамоти на отличени ученици от трети и четвърти клас - ученици, които станаха прави и пяха "Върви народе възродени" и се вълнуваха от всичко, свързано с буквите и думите.
празник на буквите
не младите и малките
пишат на "маймуница"
2016
Отначало
Ще започна отначало. От ченгелчетата за буквите. После ще изписвам бавно всяка. Докато не разбера значението им и как се свързват в думи, а думите - в изречения. Отчаяна съм. Добре, че вече не съм съпруга, а и на външен вид не го докарвам за сериала.
глухарчета
желанието ми отива
на вятъра
Ще започна отначало. От ченгелчетата за буквите. После ще изписвам бавно всяка. Докато не разбера значението им и как се свързват в думи, а думите - в изречения. Отчаяна съм. Добре, че вече не съм съпруга, а и на външен вид не го докарвам за сериала.
глухарчета
желанието ми отива
на вятъра
2014
смс-и за празника
... всички
на кирилица
2015
Баба и внучка, поради невъзможност да бъдем навън, празнуваме сред аромата на божури и ... книги. А навън...
24 май
по "Кирил и Методи"
йероглифи
24 май
по "Кирил и Методи"
йероглифи
2013
гръцки очила
мержелеят се
буквите
мержелеят се
буквите
2012
Мъдрост и светлина не само за един ден
Настоящата седмица започна с това, че земята се разтресе. Страх. Паника. Незнание. И всичко това два дни преди празника на българската култура и просвета и на славянската писменост. Не ни пропусна и в навечерието му. За трусовете се изписа и изговори много. Усещанията остават като добър урок и съответните изводи от него. Днес обаче ми се иска да споделя повече за онези средища, в които днешният празник може да бъде честван ежедневно.
До преди около две години си мислех, че „читалище” е дума-архаизъм и никога повече няма да бъде това, което помня от детството си. Случайно или не, обаче точно тогава животът ме постави пред възможността да присъствам на представяне на нови книги в две столични читалища и докато чаках, огледах таблата и плакатите по стените им, за да се усмихна– тези уникални центрове продължават своята дейност и не се оплакват от липса на пари, криза и нелоялни клиенти, а още по-малко – от конкуренти.
Читалищата, със своята основна функция да бъдат извор на мъдрост и духовна светлина и за децата, и за порасналите, ще запазят своя облик, докато ни има нас, жадните за тази мъдрост и тази духовна светлина.
Думата „мъдрост” винаги е била претенциозна и подобно на друга нейна посестрима – „красота”, - предполага пречувпване през гледната точка на оценяващия. Докато за някого е мъдро да цитира превърнали се вече в клишета шеговити афоризми от известни личности, за други – това са прозренията на вечно търсещия дух, до който се стига чрез четенето и осъзнаването на книги от същите тези автори на афоризми. Богатите библиотеки на повечето читалища предлагат достъп до такава мъдрост. От нас зависи дали ще намерим сили да отидем до там и да я потърсим.
От друга страна, „духовна светлина” е израз, който заслужава повече съсредоточаване и в никакъв случай – клишета. Какво е духовното? Има едно определение, че е „чувство за значимост и цел”. Ако изходим от него, можем ли да кажем, че чувството за значимост идва от само себе си или е външен фактор, който да го озари, който да го огрее със светлина? Със сигурност, докато човек опознава своята природа, абсолютно необходим е именно външният фактор. Спомням си, че като дете, по настояване на амбициозната ми майка, посещавах курс по френски език към едно столично читалище. Тогава проговорих езика, който понастоящем почти не мога да владея, но прекрасната ми преподавателка Фани Коларова, с търпение и внимание ни подготвяше за различни празници, особено тези за началото и края на учебната година. Това бяха моментите, в които тайничко осъществявах моята скрита мечта – да бъда актриса. Там, на сцената на читалището, изпълняваща обикновено ролята на конферансие и рецитатор, аз откривах в очите на публиката светлината, под формата на ясния отговор – да, ти можеш; да, продължавай. Именно срещите ми с читалищните дейци и техните почитатели ме дариха с онази духовна светлина, която може и да не преобръща живота, но осъществява мечти. Та било то и те да са в рамките на онези „пет минути слава”.
Нито в театъра, нито в концертните зали, нито в изложбените сгради любител, работил върху таланта си, не получава това място за изява и директен контакт с публиката.
Както вече споменах, години по-късно, аз отново имах шанса да присъствам като публика, а малко след това – и като изпълнител, - на сцената на две столични читалища. Духовната светлина на Словото под формата на рецитали и изпълнения на авторски песни, огря душата ми и отново ме превърна в актриса – моя неосъществена мечта; в писател – моя осъществена вече такава; в зрител – изкуство, за което няма школи. Духовната светлина на Изобразителното изкуство, струяща от подредените като на изложба картини от стените в залите ми помогна да забравя злободневието и да се отдам на красотата на изкуството. А вие как бихте нарекли тази „духовна светлина” по друг начин, ако не – „мъдрост”?
2011
24 май. Празникът на всички, за които Словото е малко повече от начин да се набавят ежедневните нужди. Празник, който изисква повече мълчание и признание в сърцата. Признателни сме за това, което имаме като богатство. Богатство, което не може да бъде обрано. Богатство, което е възпято във вечния химн.
2010
Честит празник на славянската писменост и култура! Днес е времето да си спомним за онези от тях, отдали живота си за запазването на бълграския език и духовност. Трима от тях са
Братя Миладинови, поставили началото на един по-издигнат културен живот
Братя Миладинови, поставили началото на един по-издигнат културен живот
1861 година. България продължава да стене, смазана от почти петвековното робство. Губи земите си. Губи децата си. Но българският език продължава да живее. Поредното доказателство за това е: „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Кои са тези „братья Миладиновци”?
Димитър Христов Миладинов
Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира “Свети Наум”. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид.
В периода 1830-1852 г. учителства в различни училища в Охрид, Янина, Струга и други. Прекъсва само през периода 1833-1836, когато продължава образованието си в гимназията в Янина. През 1839 г. е принуден да напусне училището в Охрид, но отново се връща там през 1842-1845 г.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г., като учител в Прилеп, успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина. Това е и причината, да не ни бъде толкова лесно да признаем на хърватски учени да оспорват произхода на българските братя. Гръцкото духовенство преследва Димитър Миладинов заради дейността му, но той продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура, като обнародва дописки в „Цариградски вестник“ (1860 г.). Също така, по време на странстванията си из македонски села и градове, събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Тази дейност води до там, че е обявен за "царски душманин" и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград и умира в Цариградския затвор на 11 януари 1862 г, официално – от тиф; неофициално – може би, е бил отровен.
Константин Христов Миладинов
Роден около 1830 г. в Струга. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това - в гръцката гимназия в Янина (1844–1847). Известно време (1847–1849) учителства в село Търново, Битолско, а после завършва и гръцка филология в университета в Атина (1849–1852).
През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в историко-филологическия факултет на Московския университет. Там се сближава с учещите българи, сред които са Любен Каравелов, Нешо Бончев, Сава Филаретов и други. През 1859 г., с тяхна помощ, основава Българската дружина „Братски труд", която има свой едноименен печатен орган. В него могат да се намерят и първите стихотворения на Константин Миладинов.
В Москва обработва събраните в Македония народни песни и друг фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски, към чието дело изпитва нескрит възторг. Сътрудничи на списанията „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други, като през това време, подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните от него и брат му фолклорни материали, както и такива, които други българи продължават да им изпращат.
Независимо от възможностите за литературна работа в Русия, поради високото за времето си (като, че ли и за наши дни) образование, Константин Миладинов тъгува за родния край и копнее по родината. Израз на тази носталгия и съпричастност към живота на народа е цялата му поезия и особено елегията „Тъга за юг“:
Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ — в „Братски труд“. кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ — в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20
Кореспондира си, а на път за родния си край и се среща във Виена, с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер. Последният питае симпатия към българския народ и неведнъж е проявявал своята щедрост и давал своята подкрепа в полза на сънародниците ни. С неговото поощрение и материална помощ, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни”.
Научил, че брат му Димитър е арестуван, поради интригите на охридския владика-фанариот, Константин тръгва от Виена за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си през 1862 г. Както вече споменах по-горе, съществува мнение, че двамата са били отровени от фанариотите.
Наум Христов Миладинов
Роден през 1817 година в Струга, той е музиковед и фолклорист. Твърди се, че написаните в първоначалния вариант на сборника „Български народни песни”, 11 от песните, приложени с нотно писмо, били негово дело. За съжаление, нотите отпадат, поради увеличения обем на сборника.
Умира през 1895 година в София.
Кои са тези „братья Миладиновци”?
Димитър Христов Миладинов
Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира “Свети Наум”. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид.
В периода 1830-1852 г. учителства в различни училища в Охрид, Янина, Струга и други. Прекъсва само през периода 1833-1836, когато продължава образованието си в гимназията в Янина. През 1839 г. е принуден да напусне училището в Охрид, но отново се връща там през 1842-1845 г.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г., като учител в Прилеп, успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина. Това е и причината, да не ни бъде толкова лесно да признаем на хърватски учени да оспорват произхода на българските братя. Гръцкото духовенство преследва Димитър Миладинов заради дейността му, но той продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура, като обнародва дописки в „Цариградски вестник“ (1860 г.). Също така, по време на странстванията си из македонски села и градове, събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Тази дейност води до там, че е обявен за "царски душманин" и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград и умира в Цариградския затвор на 11 януари 1862 г, официално – от тиф; неофициално – може би, е бил отровен.
Константин Христов Миладинов
Роден около 1830 г. в Струга. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това - в гръцката гимназия в Янина (1844–1847). Известно време (1847–1849) учителства в село Търново, Битолско, а после завършва и гръцка филология в университета в Атина (1849–1852).
През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в историко-филологическия факултет на Московския университет. Там се сближава с учещите българи, сред които са Любен Каравелов, Нешо Бончев, Сава Филаретов и други. През 1859 г., с тяхна помощ, основава Българската дружина „Братски труд", която има свой едноименен печатен орган. В него могат да се намерят и първите стихотворения на Константин Миладинов.
В Москва обработва събраните в Македония народни песни и друг фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски, към чието дело изпитва нескрит възторг. Сътрудничи на списанията „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други, като през това време, подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните от него и брат му фолклорни материали, както и такива, които други българи продължават да им изпращат.
Независимо от възможностите за литературна работа в Русия, поради високото за времето си (като, че ли и за наши дни) образование, Константин Миладинов тъгува за родния край и копнее по родината. Израз на тази носталгия и съпричастност към живота на народа е цялата му поезия и особено елегията „Тъга за юг“:
Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ — в „Братски труд“. кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ — в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20
Кореспондира си, а на път за родния си край и се среща във Виена, с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер. Последният питае симпатия към българския народ и неведнъж е проявявал своята щедрост и давал своята подкрепа в полза на сънародниците ни. С неговото поощрение и материална помощ, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни”.
Научил, че брат му Димитър е арестуван, поради интригите на охридския владика-фанариот, Константин тръгва от Виена за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си през 1862 г. Както вече споменах по-горе, съществува мнение, че двамата са били отровени от фанариотите.
Наум Христов Миладинов
Роден през 1817 година в Струга, той е музиковед и фолклорист. Твърди се, че написаните в първоначалния вариант на сборника „Български народни песни”, 11 от песните, приложени с нотно писмо, били негово дело. За съжаление, нотите отпадат, поради увеличения обем на сборника.
Умира през 1895 година в София.
Сборникът „„Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Сборникът е замислен още през 40-те години на 19-ти век.. Всичко започва, когато руският славист проф. Виктор Григорович посещава Охрид през 1845 г., среща се с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Там Григорович записва българска песен, чута от майката на Миладинови. Димитър обещава да изпрати още фолклорни песни на Григорович. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език, което става ясно от предговора към изданието на сборника от 1981 г., написан от академик Петър Динеков.
Константин Миладинов, от своя страна, е имал подкрепата на българските студенти в Москва да издаде сборника там. Това не се случва, тъй като песните са написани на гръцката азбука, а руските издатели отказват да печатат на гръцки
Брат му Димитър продължава да му изпраща нови материали и през 1860 г. Константин се обръща с писмо към хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, с молба за помощ. Щросмайер се съгласява, при условие книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се така:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“, а в началото на книгата е включено благодарствено писмо на Константин Миладинов до Щросмайер. Ето го и него:
„Ваша Превозвишеность и Пресвѣтлость!
Предъ неколку години Бѫлгарски-те пѣсни собрани, още много време ке стоıеха закопани въ неизвѣстность, ако не бѣше високото Ваше участıе. Ваша Пресвѣтлость глобоко почувствува че народното образованıе ıе найголемото рѫчателство за благоденствıето одъ народотъ; и нищо прѣдъ него не щадеемъ, щедро 'секога и 'секаде помогна въ полезни издаваня и училищни потребности. При 'сите тıе благородни стремленıя Ваша Превозвишеность благоизволи да обѫрни вниманıе и на найюжните Славяни Бѫлгари и да покажитъ великодушното ѣ участıе въ издаванıето на това, общеполезно сокровище; и на конецъ, окрилатена одъ народното доброжелателство, захвати найплодородната идеа, и основа Югославянската Академıя, той драгоцененъ венецъ на толку голѣми Ваши благодеянıя.
При такви сıяйни Ваши услуги на книжнината сѣ осмелихъ да посвѣтамъ на име-то одъ Ваша Пресвѣтлость това собранıе отъ народните пѣъсни, кое, молямъ, благосклоно да прıимитъ заедно со глобоката ми признателность, съ коя имамъ честь да останамъ
На Ваша Прѣвозвишеность и Пресвѣтлость
Найпокорни слуга К. Миладиновъ.“
Сборникът се състои 660 народни песни в 23 559 стиха, разделени на 12 части. Жанровата им насоченост е разнообразна - героически, хайдушки, любовни, митически песни. В този обширен труд намират място и легенди, описания на сватбени обичаи и детски игри, български имена, поговорки и гатанки. В предисловието се споменават 2000 редки думи и 11 песни, написани с нотите, които после отпадат поради увеличения обем на сборника.
От предговора личи, че песните в сборника са на различни диалекти на българския език, тъй като са събирани от толкова много места - Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско, а помагачи при събирането на песните - такива, като Райко Жинзифов и Васил Чолаков, - са изпращали и песни, пети извън пределите на България. Преобладаващи са тези от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Константин Миладинов казва за тях в сборника: „Богатството од песните йе неисцърпано”.
И тук, възниква въпросът – защо? Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на българската съкровищница? Защо е трябвало да жертват живота си в онези смутни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им? Струва ми се, че отговорът е даден ясно от епископ Йосиф Щросмайер, който на 29 октомври 1861 година пише протестно писмо срещу залавянето на братя Миладинови до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен:
„Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот.”
А малко по-долу, в същото писмо добавя:
„Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.“
Това са братя Миладинови, които не са позволили българският език да се загуби в мелачката на турските поробители. Те са едни от тези личности, на които дължим факта, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език. Ето защо, нека следващия път, когато някоя чуждица ни се стори модерна и по на място от съществуващата българска дума, си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни неосквернен от чужда намеса. Наскоро издателство „Сиела” се погрижи за преиздаването на този сборник . Заслужава си да го имаме в библиотеките си, не само заради красивия външен вид. За да помним. За да ни има.
Сборникът е замислен още през 40-те години на 19-ти век.. Всичко започва, когато руският славист проф. Виктор Григорович посещава Охрид през 1845 г., среща се с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Там Григорович записва българска песен, чута от майката на Миладинови. Димитър обещава да изпрати още фолклорни песни на Григорович. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език, което става ясно от предговора към изданието на сборника от 1981 г., написан от академик Петър Динеков.
Константин Миладинов, от своя страна, е имал подкрепата на българските студенти в Москва да издаде сборника там. Това не се случва, тъй като песните са написани на гръцката азбука, а руските издатели отказват да печатат на гръцки
Брат му Димитър продължава да му изпраща нови материали и през 1860 г. Константин се обръща с писмо към хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, с молба за помощ. Щросмайер се съгласява, при условие книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се така:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“, а в началото на книгата е включено благодарствено писмо на Константин Миладинов до Щросмайер. Ето го и него:
„Ваша Превозвишеность и Пресвѣтлость!
Предъ неколку години Бѫлгарски-те пѣсни собрани, още много време ке стоıеха закопани въ неизвѣстность, ако не бѣше високото Ваше участıе. Ваша Пресвѣтлость глобоко почувствува че народното образованıе ıе найголемото рѫчателство за благоденствıето одъ народотъ; и нищо прѣдъ него не щадеемъ, щедро 'секога и 'секаде помогна въ полезни издаваня и училищни потребности. При 'сите тıе благородни стремленıя Ваша Превозвишеность благоизволи да обѫрни вниманıе и на найюжните Славяни Бѫлгари и да покажитъ великодушното ѣ участıе въ издаванıето на това, общеполезно сокровище; и на конецъ, окрилатена одъ народното доброжелателство, захвати найплодородната идеа, и основа Югославянската Академıя, той драгоцененъ венецъ на толку голѣми Ваши благодеянıя.
При такви сıяйни Ваши услуги на книжнината сѣ осмелихъ да посвѣтамъ на име-то одъ Ваша Пресвѣтлость това собранıе отъ народните пѣъсни, кое, молямъ, благосклоно да прıимитъ заедно со глобоката ми признателность, съ коя имамъ честь да останамъ
На Ваша Прѣвозвишеность и Пресвѣтлость
Найпокорни слуга К. Миладиновъ.“
Сборникът се състои 660 народни песни в 23 559 стиха, разделени на 12 части. Жанровата им насоченост е разнообразна - героически, хайдушки, любовни, митически песни. В този обширен труд намират място и легенди, описания на сватбени обичаи и детски игри, български имена, поговорки и гатанки. В предисловието се споменават 2000 редки думи и 11 песни, написани с нотите, които после отпадат поради увеличения обем на сборника.
От предговора личи, че песните в сборника са на различни диалекти на българския език, тъй като са събирани от толкова много места - Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско, а помагачи при събирането на песните - такива, като Райко Жинзифов и Васил Чолаков, - са изпращали и песни, пети извън пределите на България. Преобладаващи са тези от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Константин Миладинов казва за тях в сборника: „Богатството од песните йе неисцърпано”.
И тук, възниква въпросът – защо? Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на българската съкровищница? Защо е трябвало да жертват живота си в онези смутни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им? Струва ми се, че отговорът е даден ясно от епископ Йосиф Щросмайер, който на 29 октомври 1861 година пише протестно писмо срещу залавянето на братя Миладинови до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен:
„Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот.”
А малко по-долу, в същото писмо добавя:
„Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.“
Това са братя Миладинови, които не са позволили българският език да се загуби в мелачката на турските поробители. Те са едни от тези личности, на които дължим факта, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език. Ето защо, нека следващия път, когато някоя чуждица ни се стори модерна и по на място от съществуващата българска дума, си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни неосквернен от чужда намеса. Наскоро издателство „Сиела” се погрижи за преиздаването на този сборник . Заслужава си да го имаме в библиотеките си, не само заради красивия външен вид. За да помним. За да ни има.
Няма коментари:
Публикуване на коментар