понеделник, 13 януари 2014 г.

Рю Мураками – „Децата от гаровия сейф”



Издателство – „Жанет-45”
Година - 2013
Превод – Мая Милева

можете да прочетете
и тук


Автор. Този път не търся информация в блогове и сайтове, защото е представен още на първа страница. Носител на почти всички японски награди за литература, „майстор на кинематографичното пресъздаване на гнева на едно поколение”, утвърден писател с повече от 20 книги, литературен критик, журиращ не един или два литературни конкурса, режисьор, сценарист, барабанист в рок група (йеа!) и води собствено телевизионно шоу. Уморих се само докато си представя всичко това, а какво останало да го правя. Но, затова не съм Рю Мураками.

Книга. Ето тук вече, оставам без думи още на първите редове. Не вярвам да има толкова закоравели типчета, които да не изпитат гняв и злоба когато ги прочетат. А това е достатъчно показателно, че следва истинска литература, защото за какво ни е някакво изкуство, ако оставаме безучастни при срещата си с него? Преглъщам трудно и продължавам да чета. И да съпреживявам.

Зловеща статистика, превърнала се в реалност за двамата герои – Кику и Хаши - твърди, че между 1969 и 1975 г. 68 бебета са намерени опаковани в кашони, заключени в гарови сейфове. Само две от тях, вече се досещате кои, са оцелели. Минавайки през терапия за аутисти, осиновяване от семейство и хиляди перипетии, двамата приятели порастват без да могат да нарекат този отрязък от живота си „детство” или поне според общоприетите представи. А картините от това детство са наистина кинематографски (запис на движението). И не вярвайте на това, че прилагателните не придават динамика – ще се убедите точно в обратното. Друг начин за постигане на тази кинематографичност е смяната на глаголното време, за което Рю Мураками подготвя читателя си предварително с препратка към един роман. Малко по-късно в повествованието прилага този похват. И то дори без да се усетите. Има моменти в живота, които си остават винаги в сегашно време, нали?

Ако проследявайки развитието на двете деца, избрали доброволно живота на улицата,  Рю Мураками Ви се стори прекалено циничен (така наричаме истината напоследък) – Хаши е травестит, Кику намира някого, който ще промени представите му, към тях се присъединява един меценат (точно толкова извратен, колкото миналото му го е направил), един филипинец също със съмнително минало, красиво момиче, което отглежда като домашен любимец крокодил, болна от рак жена, която помага на травестита да се почувства мъж и т.н. - то почакайте, за да стигнете до мелодията, която Хаши композира – звук родил се от болката и предизвикващ болка. „Балада на Свети Вит” въздейства преобразяващо на психиката на тези, която я чуят. А това са хората на улицата, за които Хаши предупреждава, че са „... побъркани... И да те заговорят, не им обръщай внимание.” И точно тази мелодия-болка ще го направи известен и той ще претърпи трансформация. В тази метафора ще намерите много отговори, но и ще си зададете още много въпроси. Все още ли Ви се струва цинично? Отговори се предлагат и не от един или двама от героите – някои поетични, други патетични, трети съвсем реалистични, но все пак неоснователни. А „Децата от гардеробчетата” (или „гаровия сейф”) имат един много простичък отговор на това кое ги е водело през времето на техните трансформации – омразата. Една закодирана омраза, родила се заедно с първата много трудна глътка въздух след срещата със смъртта. И води до смърт – каква точно, можете да разберете, докато следвате думите.

Казват, че дори другите части на една белетристична творба да не са изпипани подробно (въпреки че в конкретния случай не е така), ако героите са изобразени по начин, който кара читателя да му се прииска да прекара известно време с тях (тук вече категорично е така), ако те имат своя собствена идентичност и не са превърнати в нечии други говорители, то тази творба е успешна. Но нека не разводняваме историята с въпроса дали е успешна или не – това вече е факт. По-важното е, че проследявайки развитието на тези странни деца, срещу които никога не е упражнявано насилие, но единият от тях изпитва удоволствие от садизма още в първите учебни дни; тези деца, чиито светове са толкова богати, че много Ви се иска да поживеете там, макар и не със същата предопределеност, стават част от живота Ви докато четете и тази съпричастност ще Ви държи до край.  

А някак в стила на хайку-романа, ще срещнете и полезна (същевременно и прелюбопитна) история за  не една загадка (растението татул и един тайнствен остров, разбира се, свързани помежду си) под формата на отстъпление от повествованието. Яркият контраст с реалността, наречена от някои „цинизъм”, както вече стана дума, само подсилва изобразяването ѝ.

И като споменах отклонения от повествованието, няма как да не споделя един цитат, а Вие го приемете както искате: „ ... бялата снимачна площадка трябваше да се превърне в ливада в България.”  Колкото и противоречиво да Ви изглежда това ревю, имайте предвид и последния цитат, който ще си позволя: „...противоречията, именно те пораждат тъгата.”

И не задължителните, но приятни за мен асоциативни тристишия в следствие живите картини в този роман:

мараня
кален пръст сочи
цикади

капки
от черно мастило
мъртъв октопод

жълти листа
в изкуствено езеро
златен шаран

градски фонтан
уличен музикант с лък
между зъбите

дълбок ров
парче стъкло отразява
луната