„Последната лъжа”, Стивън Уайт

Издателство „бгкниг@”

Превод – Владимир Германов

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Признавам си,  че започнах да чета книгата с големи резерви. Първо, защото като цяло, съм ужасена от мисълта да чета творбите на психолози и психиатри, предвид погнусата от факта, че изваждат наяве истории, свързани с професионалната им практика, което е меко казано, непрофесионално (ако искате, приемете го като етимологична фигура). Факт е, че и Стивън Уайт не прави изключение от тях. На задната корица четем:

„Световноизвестният автор се уповава на собствената си петнайсетгодишна практика като психолог...”

Освен това, някак логично ми се стори да възнегодувам, че „бгкниг@” издава чужд автор, но едва ли биха издържали, ако наистина издават само български автори. От друга страна обаче, преводач е Владимир Германов, който неведнъж ми е правел много добро впечатление с преводите си – последно, с този на „След мръкване” на Мураками, за който Ви разказах тук. Освен това, ревютата на „Книжен Жор” и „Книголандия” също допринесоха за прочита, тъй като те са от книжните блогъри, на които мога да се доверя в по-голямата им част. И не съжалявам.

Ето го накратко и сюжетът. Психолог и съпругата му – прокурор, страдаща от МС, - осиновяват сина на загиналите за кратко време един след друг съседи. Отглеждат го заедно със собствената си дъщеря, която все още умело балансира между детството и пубертета. Новите им съседи правят парти, което завършва с инцидент. Въвлечени в разкриването му, съпрузите ще проследят заплетения случай от две гледни точки. Справяйки се с лични и личностни проблеми, те срещат нови трудности, които ги довеждат до неподозирани разкрития, дори за собствения им начин на живот. Ето защо, не мога да кажа, че книгата е типично криминале, нито пък психологически трилър. А и кому ли са нужни етикети, когато повествованието тече гладко и увлича дори читател с предразсъдъци?

Приятно съм изненадана от невероятни описания на природна картина: „Вятърът беше престанал да духа, но след себе си беше оставил навъсено сиво небе и одеяло от студен, влажен въздух.” или на онази крехка възраст между детството и зрелостта, изразяваща се с чудовищна борба на хормони: „Наблюдавах с родителско удивление как пази равновесие на оградата на развитието...”; удивително кратки изречения, редуващи се с много обстоятелствени, наситени с „тъй като”-връзки, с което се постига чудесен ритъм. Друг елемент, който ми допада (предполагам, че така е с всеки почитател на фентъзи и фантастика) е  намесването на гиганта-дървар Пол Бъниан от фолклора на САЩ. Нещо повече, той не увисва само като неуместен орнамент, а е пряко свързан с историята. Стига да не изпуснете „нишката” ѝ.

Това, с което ще запомня „Последната лъжа” е майсторството на автора, с което не оставя читателя безразличен и често си играе с интелекта му, подхвърляйки заблуждаващи улики, докато не скрива основния проблем. Проблем, който искате или не ще се превърне във Ваш. Поне докато четете.

Книгата има и недостатъци. Най-вече от техническо естество. Факт е, че е била набрана на фонетична кирилица, но без правописен речник (и на мен ми се е случвало неведнъж да се озова в такива нелепи ситуации, та дори и с някое ревю), та така до някое „я”, спокойно се мъдри „щ” – лош удар с кутрето на дясната ръка. Освен това, не знам на кого му е хрумнало да замени всяко „й” (нея, й, я) с „ѝ”, но без да догледа. Така например, на стр. 80 виждаме изписан града като „ѝоханесбург” (да, с малка буква). Не бързайте да ме обвинявате в буквоедство, но все си мисля, че това е важно за книгата като краен продукт. Колкото и грозно да звучи. Все пак цена от 18 лв. не се оправдава само с добра корица (комплиментите са за Марко Марков), великолепен превод (вече споменатия преводач), но и с вътрешното ѝ оформление.